Слънце

От малка си мислех, че Бог е създал земята и Той е най-светлото и най-красивото. Някои хора пък са атеисти, други вярват в извънземна намеса на Земята, но каквато и да е истината тази сутрин докато гледах как изгрява слънцето, разбрах нещо. Това което е сътворило земята е било прелестно красиво и е оставило душата си тук, която ние сме нарекли скромно планета. 

  Никога не съм мислила, че за по-малко от година ще науча толкова важен урок за живота. 

Никога не съм се изправяла след битка, така бързо, готова да погълна още повече от живота.

Никога не съм се чувствала така свободна и на крачка от всичко онова, което бих искала да постигна.

  Сътресенията, правят хора като мен, по-здрави и ако до сега са ме сравнявали с бамбукова клонка, то сега съм младо орехово клонче. 

Все още, не изгубило способността си да се прекърши, но достатъчно силно за да понесе следващата пролетна буря.

Дните ми през последната година се нижеха бавно и като, че бях застинала скала, изоставена от брега, навътре в морето. Много неща все още не разбирам, ала урока, който научих е ценен като ръчно обработено злато, гравирано с разноцветени смарагди.

  Слънцето се скрива зад голям, пухкав сив облак, така както мигновено може да изчезне нещо или някой. Косъмчетата по кожата ни са се надигнали след студения полъх от морето, така ни липсва слънцето вече ... 

Сега когато е на път да изгрее отново, дори не си спомняме какво е било, защото всяка нова порция слънчеви лъчи стопля премръзналото ни тяло и приятно ни отпуска в прегръдките си.

Колко е хубаво да се радваш на живота, на тази Душа даде на ни като подарък. 

Никога повече не искам да изпитвам гняв, разочарование, тъга, тревога, скръб, притеснение, мъка, липса, огорчение и жал. Пред мен има хиляди километри радостна земя, развълнувани води, живи планини, прелестни гори, животни и растения. И всичко това се ражда отново и отново всяка сутрин с изгрева. Вярвам, че това е и моята задача, да се раждам всеки ден с изгряващото слънце. Да грееш всеки ден не е лесно, но си заслужава!

Писмо за някой друг

Ще ми се да изпратя писмо! Eдно, но на много хора. 

Да седна и да пиша докато ръката ми не откаже. Това и ще направя ... утре.

"Мили ми..." 

Не това звучи като покана за сватба. Ще пробвам пак ...

  "Ако трябва да бъда честен нямам ни най-малка идея, кой си ти, адресата на това писмо. Едно мога със сигурност да кажа - едва ли скоро някой ти е писал писмо, ако въобще си държал такова в ръцете си.

  Как да ти кажа - аз съм добре, не се лекувам и не си пия хапчетата, уж трябва да ме направят нормален и приспособим, но кой се интересува от това дали ще се приспособя или не? Ти как си? Още ли едвам буташ днешния ден и не ти се мисли за идващото утро?

Казвах ти едно време, че робството е неизбежно, а думата независимост е измислена за наивниците като теб и мен. Пак ще отречеш, че имаш метална каишка около врата си, а реално ти най-добре я виждаш. 

  Жената и децата какви ги вършат? Нямаш? Е, нали си независим поне, а с пари може и това да го догодим. Така де, само при нужда за пред хората. В крайна сметка цялата ти свобода се дължи на тяхната оценка.

  Не остана много какво да си кажем, даже бих казал, че съм отекчен от кореспонденцията ни, която дори все още не е започнала. 

  Ще направиш добро за човечеството, ако не упражняваш словестната форма на общуване. Културата и без това е за тъпаци. Какво можеш да си купиш от мола с култура? Нищо! 

Като не знаеш какво е написал Лев Николаевич Толостой, голям праз, нали знаеш новия хит на Азис и няма да седиш неподготвен в компанията. 

  Ни най-малко в тона ми има нападателна нотка. Като приятел те съветвам, а и аз хич не ги обичам интелектуалците. 

Пълни позьори са те за мен. 

Какво ще си разваляме настроението - живеем един живот. Дай да си се показваме с новите дрехи, да пием и да си ядем, другото е бошлаф работа за наивници."

Кино

В живота ни ще минат много сродни  на нас души. Бедни, богати; високи, слаби; весели и по-меланхолични. Всички те са проявление на нас самите, в различните етапи от живота. 

Всички те ще са ни и първи, и последни.

Всички те ще са ни по-скъпи и по-близки от предходните.

С всяка следваща половина от нас, ще се раждаме и неусетно умираме.

С всяка негова усмивка ще лягаме и ще се събуждаме и пак заспиваме.

И болката и мъката им ще понасяме и ще изцеляваме.

За мъничко време прекарано с тях, 

живи ще изгаряме...

А пък сълзите прекрасни, 

чисти скъпоценни кристали, 

ще се губят по повърхността на нашите голи колене.

И точно на раздяла, ще е празно,

опустяла, розовата стая.

С големите прозорци, белите перденца, като от голямата болнична стая.

С посивяла кожа и същите очи на дете, ще поседна, ще поридая, 

до момента, в който осъзная, че

мен ме няма, вече съм умряла, стаята е празна както никога!

Парти на чудовищата

Късно е, а все още никой не спи. 

Студено е, а все още никой не е завит.

Тъмно е, всички това са чакали. Празненството на чудовищата ще започне всеки момент. 

Аз не съм поканен! А като гледам и ти не си за там. 

Чудовищата са свръх човеци, постигат желанията си на всяка цена. 

- Ти не го можеш? - Ето още едно диказателство, че и ти не си за там. 

Не всички може да я платим тази цена. 

Ако все още ти е любопитно, скачай в колата, ще отидем да ти покажа как празнуват свръхчовеците.

   Аз поведох влизайки в красива и огромна къща, имаше златни орнаменти, боята беше свежа и като че ли току що беше построена. Вътрешността й бе цялата от изсъхнали дървени греди, нямаше мебели, по стените нямаше закачени картини. Опаковки от храни танцуваха пирует, върху продъненото дюшаме, а неизмити съдове излизаха от кухнята на високи кули.

   Вътре нямаше никой, но всъщност бяха всички гости. 

Къщата беше примамлива отвън, но пуста и закостеняла отвътре. Всички чудовища, някога обикновенни хора, са се загубили и са останали в призрачната къща. 

От вън тя изглежда красива и за тях това е достатъчно. 

 - Къде са празнуващите, не ги виждам? - чух от ляво на мен. 

 - Аз също не ги виждам вече. Избодох онова око, което гледаше към тях. 

 - Защо? 

 - Много е просто. Без око мога да живея, дори без две, но ако чудовище стана - гибелта ми е сигурна. Ти си късметлия, че не виждаш никой в тази стая, защото колкото е по-добро сърцето, толкова е по-сляпо окото. 

Радвай се, че си слепец от това по-хубаво няма. 

Хайде, да тръгваме. Тук нито някой нас ще види, нито ние ще видим някого.

   Празната къща се смаляваше бавно в задния прозорец на колата, а пътят напред не виждаше своя 

край!

Играта свърши.

Понякога може да е никога, а никога да ни се случи понякога. Затворени в собствената си черупка не смеем да се покажем пред света, а страха, той убива и накъсва на дребни парченца плътта ни. Най-големите ни врагове са най-близо до нас, най-добрите приятели са на хиляди километри. Това е отговора на въпроса, защо сме толкова нещастни. Живеем в неправилното време, с неправилните хора, на грешното място. Докато живота изтича като пясък през фуния, а ние просто гълтаме прахта от ежедневието и се залъгваме, че това е живота. Най-нещастни са тези, които са разбрали, че има нещо отвъд тази прах, но не дръзват да го поискат и никога не го получават. Питам се, колко дълго може да държиш змия в пазвата си преди да те ухапе и колко ще я държиш ако продължи да те хапе. А стояли ли сте под дъжда, плакали ли сте под дъжда? Нечии сълзи падат по-тежко на асфалта от капките дъжд. Звука отеква толко смразяващо, че ти се ще да падат камъни от небето за да заглушът падащите сълзи.

Колкото до "никога" и "понякога" те са там и чакат удобното време да ти се представят...

Tu cafe.

Понякога ми се ще да забравя за всички ангажименти и всички хора, да се скрия в дън земя още от сутринта. Обикновено тази земя се нарича Starbucks Coffee, в която се скривам и като, че ли потъвам в друга васелена, в друг град с други хора. 

При пътуванията ми съм намирала и други още по-невероятни места, на които съм си обещала да се върна. 

И не е заради любов към кафето, въпреки, че по-голяма наслада от мляко съчетано, под наякаква форма, с  кафе, няма! Просто това са места, на които човек усеща домашния уют и топлина с всяко свое сетиво. 

Въпреки, че знам колко е натоварено 

ежедневието ни, аз гледам по всякакъв начин да бягам от реалността, с риск да се загубя в нереалното.

 Само, че език и живот се учат в движение, после остава само да вземеш диплома. Аз няма да седя на едно място, дори да рискувам много, знам в края ще съм и научила много.

Bonjour.

Мисля си ... значи живея ... 

Тук съм! Макар, след една безсънна нощ, не бих казала, че стъпвам по земята. 

Понякога ми се иска да спра мислите си, които препускат като въртележка в увеселителен парк. Реят се в бъдещето, което е толкова кристално, все едно може да го докоснеш и балонът на илюзията да не се спука. След това съзнанието се претъркулва в миналото и се опитвам, безуспешно да използвам brush tool, за да замажа образи и случки, вече забравени от времето, но не и от мен. Качвам се и слизам по стълбата на настроенията, като един типично душевно болен, абстинентен или току що ранен човек. 

Ходейки рия жълтите листа, златните възможности в живота, подритвам ги, тъпча върху тях и подминавам, с апатия присъща само на един циничен еснаф. Сетне се извръщам назад за да видя какво е останало, но улицата вече е изметена, жълти листа няма. Ако има те са напред пред мен, но аз все още не ги виждам.

Сядам на тротоара. Свивам корем към бедрата и навеждам главата надолу.

Умората от тази неспирна разходка, натежава като стар роял на плещите ми, а улицата е съвсем в началото. Минах първите номера и адреси. 

Ставам пак, заредена от необяснимата сила, която ти дава мъката понякога. Все още съм само изправена, не знам на къде ще поема, знам само, че най-криволичещия път ще е моят път, най-стръмния склон ще е моят склон и най-трънливата ливада ще е моята ливада. Защо? Това е избор, който всеки прави, съзнателно или не ...

photo: devianart by blueslave